С падането на България под турска власт през 1396г. днешният Врачански край се включва в Никополския санджак, като се обособяват две административни вилаети- Иварджа (Враца) и Ряхово (Оряхово). По-късно турските владения се разпадат на "каази" и така село Ребърково, се числи към видинския санджак.

Най- ранни сведения за селото намираме в един турски регистър от 15в., където името на селото се споменава в 1430г. "С. Ребъркува хали", но не се посочват нито броя на домакинствата, нито приходите. 

От тези документи и съдържащите се в тях данни заключаваме, че село Ребърково и съседните на него са съществували преди падането на България под турска власт. Трудно е дори невъзможно, поради липса на документални материали да се определи кога е основано самото село, но във всеки случай то е възникнало ако не по- рано, то сигурно по времето на Второто българско царство. Имало е летописна книга, в която поповете записвали историята на селото, но тя изгоряла заедно с църквата.  

Ребърково идва от  Ребрjъ, прилагателно от ребро като географски термин, което означава склонове, прорязани от порои и изпъкнали като човешки ребра. Именно местността Пиларище е с наклон към р. Искър и дори сега в незаселената й част пороите я набраздяват подобно но човешки ребра. 

Жителите на селото са прокудени от първоначалното си местонахождение било от турците, а след това и по време на последния кръстоносен поход на папа Климент . Кръстоносците идват под предлог за  освобождение на християните от турско иго, а превръщат Северозападна България в пепелище. Две хиляди села са опожарени, пострадат много градове, а  във Враца остават да стърчат само две паметни кули.

Прокудените жители на с. Ребърково се заселват на десния бряг на р. Бебреш до самото й вливане в р. Искър, непосредствено до Златишкия път. Местността и до ден днешен носи името Селището.

Ребърковци дейно са участвали във войните белязали нашето минало и бъдеще и след Освобождението стават собственици на дребни парцели земи, които обработвали  по примитивен начин с дървеното рало и  мотика,  нямало е нито един плуг, занимавали се и  с скотовъдство.

В района на селото има в изобилие камък пясъчник, поддаващ се на обработка и ето защо каменоделството става типичен поминък за ребърковци. И до ден днешен в околностите на селото се виждат някогашните каменни кариери.

Започват да се строят воденици, обществени герани някои от които, срещаме и днес.

След 1880г училището в селото се възобновява, но вече в собствена сграда, тя била паянтова, от плет и кал, с една голяма стая за учениците и една по- малка за учителя. 

В голямата стая е имало и иконостос, тя е служела и като параклис. В тази сграда е било училището до 1910г.

С построяването на железопътната линия София-Роман се построява кантон и се открива спирка. Последните деситилетия на 19 в. раждаемостта се увеличава  и са родени 503 деца.

Село Ребърково като селище няма условия за особен напредък, в съседство започнала да се издига Мездра , където поради естествените благоприятни условия се налага началото на промишленост и търговия и следва голямата миграция към него.

В началото на 1900-1902г. кмет на селото е Цветко Анчов, неговото кметуване е запомнено с това,че се подготвя мястото за построяването на дървен мост на р. Искър и през 1904-1905г. мостът бива построен с кмет Мило Стоянов.

Погледът в миналото ни разкрива, че манастирите, църквите и училищата са факторите, съхранили и опазили българската народност и бит . Малкото селце Ребърково със своята църква, килийно и по-късно светско училище, с вярата в утрешния ден се включва в строителството на нашата Родина.

Ребърковци достойно участват във войните за национално обединение и дават свидни жертви, чиято памет помним и съхраняваме до днес. Нашите предци с героизъм изграждат своето родно село, паметници на техния труд са железния мост на р.  Искър и жп. гарата.